сряда, 18 юли 2018 г.

Всички лоши момчета

   Не беше един от тях. Те бяха смели, груби, вулгарни и безразсъдни, бяха кралете на квартала. Той беше благородник от най-нисш сан – никой не го гонеше, но и никой не го забелязваше. След поредната спукана гума на кола на неговата улица, в чието пукане той отново не беше взел участие, реши, че му трябва учител или ментор. Детският му мозък не го формулираше точно така. Просто искаше да се сближи с един от малките гангстери, който някога го беше потупал по рамото. Това в превод от момчешки значеше „почти приятели“. Ако станат близки наистина, той щеше да го научи на всичко необходимо и най-накрая би могъл да влезе в групата на лошите момчета.

  Гого сложи тениската, която най-много обичаше. Беше зелена с принт на сериала „Звездни рейнджъри“. После се запъти към „бърлогата на звяра“. Тук кавичките може би са излишни, защото там, където отиваше, наистина беше бърлога. Домът на Яни Шишето беше всичко друго, но не и дом. Недоизмазаната им къща сивееше в края на улицата като соцпаметник, а оградата от мрежа едва се крепеше на изгнилите дървени колове.
Яни беше деветгодишен разбойник със светлокестенява коса и спокойни сиви очи. Ако не беше с малката банда на квартала, помагаше на майка си в двора или по-скоро си строеше бункери в наполовина нацепените дърва, докато баща му не се появеше на входа на външната врата. Тогава Яни знаеше какво следва – хубав пиянски бой, разкървена устна и сълзите на майка му. Неслучайно прякорът му беше „Шишето“ – идваше по бащина линия.
Когато Гого приближи оградата и се огледа, не видя никого в двора. Не искаше да вика Яни, щеше да е странно. Очакваше да го види отново в купа с дървата, както обикновено. Тъкмо се обърна да си върви, когато усети нещо бодливо да пада в пазвата му. Обърна се и втора дървена треска го уцели по дясното ухо. Зад купа с дърва една кестенява глава се показа, след нея и цялото тяло. Яни се приближи до оградата с предизвикателен поглед: „Какво се мотаеш около нас, малкия?“. Гого беше на само с година по-малък.

  Докато вадеше треските от блузата си, Гого се разколеба от плана си и реши да си тръгне много бързо. Обърна се рязко и се затича към вкъщи, но пъргавите крака на Яни вече го бяха настигнали. Чу се специфичен звук на разпорен плат и докато се усети, Гого беше на земята с наполовина раздрана тениска. „Извинявай, – каза той, както и ситуацията го предполагаше, надявайки се малкият разбойник да не реши да му докъса блузата или оцвети лицето – исках да те питам нещо“. Яни победоносно изслуша предложението, но му се стори, че нещо липсваше. „И защо да го правя, какво ще ми дадеш?“, попита той, като вече повдигна бизнес въпрос. Гого не беше свикнал да дава нещо в замяна на друго нещо. Майка му и татко му бяха тези, които даваха. Все пак напрегна малкия си мозък и той бързо роди блестяща идея: „Ще съм ти слуга за един месец“. Това беше широкоразпространена обменна единица сред неговите връстници.
Предложението беше прието и Яни реши да въведе Гого в групата на малките гангстери.
За целта последният трябваше да свърши това, което се очакваше от Яни – да нацепи останалия куп с дърва на двора, да разчисти всички вехтории изпод навеса, да носи раницата на господаря след училище, а много често и да му „услужва“ с левче за обяд, тъй като често властелинът си беше „забравил“ парите вкъщи. Разбира се, това беше инвестиция с невероятна възвръщаемост – майсторът учеше калфата как да свети с лазер в ключалките на съседите, как да реже гуми и развива винтили, как да краде сливи, да кара колело без ръце, че дори и как да се бие. Накратко Гого вече беше неофициално едно от лошите момчета. Длъжността му на слуга го правеше „дясната ръка“ на Яни, но някакси неусетно това започна да прелива в приятелство. Месецът на слугуване отмина и дългът беше изплатен, но Гого и Яни бяха все така неразделни.
Беше дошла лятната ваканция и момчетата приличаха на изпечен ечемик от постоянните игри навън. Бяха или в бункера от неприбраните дърва на двора, или някъде по улиците с останалите от бандата. Яни гордо предвождаше свитата си, подхвърляйки се на пръсти по тротоара. Щом виждаха белите му зъби да лъсват в усмивка, за всички останали деца това беше знак, че предстои ново приключение.
   Интересно беше как в самата банда обаче цареше разбирателство. Не че не се случваше някое момче да се опита да прибере една-две откраднати сливи повече от останалите, но тогава се надигаше вой, който стигаше бързо до ушите на водача. Яни скачаше като котка, грабваше сливите и ги връщаше на онеправдания. Винаги казваше така: „От семейството не се краде!“. В тези моменти Гого го гледаше с възхищение и си мислеше, че да си лошо момче е всъщност най-хубавото нещо на света. Едва ли тогава си е давал сметка, че не се възхищава толкова на кражбите, спуканите гуми или белите, а на върнатите сливи, спасените котенца, споделения с него сандвич и на приятелските съвети на Яни. Някои от тях бяха хем странни, хем вдъхновяващи: „Изстрелвай слюнката като куршум от езика“, „Не гълтай костилки, че ще ти порасне дръвче в корема“, „Когато татко ти реши да бие майка ти, го ядосай, че да бие теб“. Яни очевидно следваше стриктно последния си съвет, защото почти винаги беше в синини. Учителките смятаха, че са от боричкания с други деца, но не беше така.
  Веднъж двамата с Гого бяха в двора при дървата, когато бащата на Яни се появи на външната врата във видимо нетрезво състояние. В първия момент момчетата се спогледаха, след това Гого вече знаеше какво да прави в такива ситуации. Разбра дадения от приятеля му знак да си върви и скочи бързешком през оградата. Обикновено притичваше с разтуптяно сърце към вкъщи, защото наистина се боеше от мрачния пиян мъж, но този път нещо го спря. Той се скри зад една от близките кофи за боклук. Искаше да види какво ще стане.
  Мъжът дори не погледна към Яни, започна да изкачва бавно и залитайки стъпалата към къщата. Само след няколко минути отвътре се нададе приглушен писък. Яни скочи рязко от скривалището си и се изстреля по стълбите. От гърлото на Гого тихо се изтръгна „Недей“, но Яни не го чу. От къщата се разнесоха пиянски ругатни и писъци на жена. Между тях сподавено се чуваше и гласът на Яни: „Остави я!“. В един момент Гого подскочи от звука на тъп удър, след който всичко замлъкна. Той отвори широко очи и спря да диша в продължение на 5 секунди. Изведнъж от врата на къщата изскочи жена, окървавена и в неописуем ужас, викаща за помощ. Тя повтаряше името на Яни.
   Гого хукна през глава към вкъщи. Едва успяваше да диша от сълзи, докато сочеше към къщата на Яни пред родителите си. Те веднага усетиха какво се е случило и извикаха помощ.
Двадесет и пет години по-късно този спомен продължаваше да го задушава, когато се връщаше на село и минаваше покрай буренясалата съборетина – някогашния дом на Яни. Отбягваше да минава по тази улица, но днес, докато се връщаха от магазина, една малка детска ръчичка се беше отскубнала от неговата и той видя как малкият му син зави рязко на погрешния завой и тръгна в посока на къщата. Гого замръзна за миг. Не искаше да ходи там, но не можеше да остави сина си да тича без надзор. Догони го и го грабна нежно в прегръдката си. Бяха се озовали точно там, където някога всичко приключи за бандата на лошите момчета. Всъщност всяко едно от тях беше направило нещо хубаво с живота си – Петьо стана адвокат, Марто Белата стана учител по рисуване (това никой не го очакваше), Роската отвори първия спортен клуб за деца в село. Останалите заминаха да живеят в по-големите градове или в чужбина, но се развиваха добре. Гого ги виждаше от време на време на село през отпуските. Докато се взираше в обраслата в треви телена ограда, две малки ръчички се обвиха около врата му: „Тати, Яни иска на люлките“. Гого пусна малкият палавник на земята и се вгледа в него. Светлите му детски очи му напомниха на някого – на едно добро момче, на най-доброто момче, което познаваше.



  

събота, 14 октомври 2017 г.

Коса на албинос



„Ходещ найлон – това съм аз”, мислеше си той, оглеждайки почти прозрачната си кожа на следобедното слънце. В тази констатация нямаше нищо горчиво или негативно, беше приел идеята, че няма да стане по-бял или черен от това, което е. На моменти се разглеждаше, сякаш е страничен наблюдател или иманяр, попаднал на находка. Днес беше един от тези моменти.
Докато вървеше бавно по тротоара, можеше да се наслади на залеза. Слънцето така и никога не му стана приятел. Кожата и очите му не го понасяха, а той точно затова го обичаше. Септемврийският вятър рошеше снежнобялата му коса, а светлината я правеше да изглежда като пламък върху главата му.
„Горящ найлон” – помисли си. Стана му забавно и се усмихна напълно неразбираемо за някои от уж разсеяните любопитни минувачи. А имаше дни, в които такива мисли не му бяха забавни. Като например времето в гимназията, когато съучениците му колекционираха паднали косми от косата му и обясняваха с кикот, че носят късмет. „Май трябваше да им кажа, че това важи за крайниците, не за косата. Или може би не” - помисли си отново и пак се усмихна. По китките му още стояха белезите от онези години.
Беше малък, беше отчаян, мразеше се, мразеше ги – смъртта не беше опция, а необходимост.
Спомни си как, когато кървеше обилно в банята, майка му влезе с трясък през заключената врата. Бледа почти колкото него, здраво стегна китките му с парцали, после хвана лицето му с ръце, вдигна го към своето и му каза почти шепнешком: „Ти си най-красивото нещо, което съм виждала. Ще ми отнемеш ли тази гледка?”. Прегърнала го на пода в банята, тя повтаряше тези думи отново и отново, докато линейката не дойде.

Тогава реши, че няма да й отнеме тази гледка. Реши да не бъде малък, отчаян, реши да не ги мрази. Едно нещо, обаче, не се промени. Мразеше себе си.
Не с онази омраза, която изгаря, а с тази тихата, равнодушната. Тя го караше да се поглежда всяка сутрин в огледалото и да си казва: „Добро утро, Каспър!”. Тя го караше да отбягва милата колежка от съседната сграда, да отбягва децата в парка, да не използва градския транспорт. Той никога не повярва на майка си, но я обичаше повече от смъртта.
Днес всъщност се навършваха три години, откакто тя отиде на Небето, за което толкова му говореше като дете. Странно колко добре се чувстваше въпреки датата. Пресече улицата, замислен над последните ѝ думи: „Един ден Бог ще ти покаже колко ценен си всъщност”. Той не вярваше в добрия Старец на небето. Но ако вярваше, със сигурност двамата нямаше да са в добри взаимоотношения. „Не може Той да е от вечността, а аз да съм на 30 години и да сме еднакво побелели”, шегуваше се често с колегите.
Тъкмо премина на другия тротоар, когато дочу нещо и то го спря.
„Коса на албинос. Това иска!”. Обърна се инстинктивно на дясно, а там стоеше жена с изпито лице, която разговаряше едва доловимо с мъж на средна възраст, пушещ нервно цигара.
Беше ги загледал, когато и двамата се обърнаха към него. Реши да извърне поглед разсеяно и да отмине, но чу как жената дотича до него.
„Вие сте албинос! – възкликна тя.
„Да?” – отвърна, мислейки си: „А вие имате набито око”.
„Синът ми мечтае да види албинос, вие можете ли да…”. Не успя да продължи мисълта си, защото той я прекъсна бързо:
„Госпожо, бързам, не мога да ви помогна”. Мислеше си да добави, че има още отворени музеи, ако искат да гледат експонати, но ѝ го спести. Обърна се и тъкмо направи две крачки, когато жената с пресипнал глас му каза: „Синът ми умира. Ей там, в онази болница на ъгъла. Мечтае да пипне косата на албинос”.

Не разбра как краката му го докараха до тази бяла стая с толкова много маркучета и машини. Две играчки бяха грижливо завити до една малка кестенява глава, едва подаваща се изпод белите чаршафи. „Теди, виж, господин Албинос дойде”, се чу гласът на майката, когата влязоха. Малкият Теди леко помръдна и отвори широко очи. Те се спряха точно на темето на господин Албинос. Бледите му устни се разтвориха в широка усмивка: „Може ли да ти пипна косата?”.
Една минута по-късно малката детска ръчичка продължаваше да си играе с косата му. Беше достатъчно странна ситуация, но той не се чувстваше нелепо. Сякаш някой друг галеше косата му, а не това петгодишно умиращо дете.
„Знаеш ли, че на Небето всички ангели имат коса като твоята? – каза изведнъж момченцето – Понякога си играя и с техните коси”. Той рязко вдигна поглед към тези две
тъмни очи, които го гледаха толкова искрено и с такъв интерес. Там нямаше насмешка, нямаше ирония, нямаше съжаление или осъждане. Когато се погледна в огледалото на следващата сутрин, се поздрави с „Добро утро, господин Албинос”.