вторник, 18 април 2017 г.

E, аз го казах

Никой не ти казва
кога трябва да спреш да спасяваш бездомни кучета, да се смееш, докато те заболи коремът, да тичаш бос по асфалта и да търсиш сенките на дърветата. Никой не ти казва точно кога трябва да спреш да се мокриш под летния дъжд, да си махнеш помощните колела, да замениш боичките с лак за нокти. Всички мълчат, когато мечтите ти стенат предсмъртно в теб, зловещо е на фона на тишината. Косата ти расте, номерът на обувките – също. Появява се втора цифра в годините, тънка резка до дясната вежда, белези по лактите, белези по ума ти. Никой не коментира неузнаваемото същество, в което се превръщаш, защото всъщност никой не те вижда. Очите им са обърнати в орбитите и гледат към собствените им рани, слушат стенанията на собствените си мечти. Всеки път, когато говорят за теб, всъщност виждат себе си. Това, за което хората говорят, са самите те.

Затова и никой не ти е казал, че всъщност не трябва да спираш да спасяваш бездомни кучета, да се смееш, докато те заболи коремът, да тичаш бос по асфалта и да търсиш сенките на дърветата. Дъждовните бани лятото са прекрасни, можеш да караш рикша, каруца, шейна, найлон по сняг. Не ти трябва лак по ноктите. Годините, бръчките, номерът на обувките са само понятия, които ние сме си измислили. Единствената ти грижа е душата ти, но никой не ти го казва. Е, аз го казах.

Няма коментари:

Публикуване на коментар