Пациенти

Ще си твърде шумен в библиотеката,

ще носиш твърде ярка блуза.

Ще бъдеш празната бутилка на пътеката,

хайде, дай им неударената буза.

Ще ти дърпат от ръцете картите –

това не може да е твоята посока.

Ще ти сочат агресивно знаците,

поне сложи ѝ лед на бузата с отока!

Когато спадне и отмине синката,

Когато всички са забравили полека,

Дали ще искаш да погледнеш снимката

На живот, преминал по клиничната пътека.

Снимка: Krists Luhares/Unsplash.com

Страхът на Идеалия

Той беше Искрен. Буквално. Това беше една от топ 3 причините хората да не го харесват – отговаряше си на името. Други твърдяха, че не им харесва погледа му. В случаите, когато беше видим за тях, усмивката му често беше поставена накриво и под нея се виждаше сериозното му изражение. В някакъв етап от живота си реши да излиза с едно разкопчано копче на ризата или разрошена коса. Това всеки път си беше животозастрашаващо преживяване, като се имаше предвид, че в Идеалия хората смятаха разместен косъм от мигла за позор. Всички бяха стройни, красиви, сресани педантично, лъщящи от крем и здраве ходещи съвършенства и в това общество нямаше как да си нещо различно. Всяко отклонение от нормата се наказваше по естествен път от общността. Смахнатите отпадаха, ставаха невидими за останалите, което трябваше да им действа мотивиращо, така че да променят поведението и външността си, за да влязат отново в живота на другите. Искрен обаче тихо, глупаво и упорито страдаше от смахнатост всеки ден в продължение на години с една-едничка цел – да бъде разпознат от някого като него самия. 

Той беше тъжна гледка, когато пресичаше оживени кръстовища, по които стотици пластмасови усмивки вървяха срещу, а много пъти и върху него. За тях беше невидим. Рошавата му коса така ги заслепяваше, че процесорите им просто забиваха и почти едновременно с това изтриваха неговия образ, като оставяха бяло петно, подобно на загуба на памет след травма. Ходещите щастливи съвършенства го бутаха, подритваха, настъпваха, пререждаха и дори събаряха по тротоарите, на улицата, в магазина. Работеше изцяло на компютър, което единствено му позволяваше да контактува с останалия свят. Неговата смахнатост не винаги била толкова очевидна. Родил се като нормално дете, но с годините нещо в него се пречупило. Майка му твърдеше, че вината е нейна, тъй като, когато бил малък, забравила да му закачи усмивката една сутрин и той успял да се види в огледалото без нея. От тогава не бил същото момче. Родителите му бяха единствените, които понасяха силните зрителни дразнения, идващи от аномалиите във външността му. С други думи, само те можеха да го виждат, докато не се случи онова съдбоносно падане...

Пресичаше отново с разтуптяно сърце препълнения с хора булевард. Успя да избегне две припряни усмивки, но не видя как трета буквално го връхлетя. След силния сблъсък усети тъмнина, после рязка топлина в главата, последвана от остра болка. С присвити очи опипваше земята, като се опитваше да се надигне. Тогава почувства една силна ръка, която го сграбчи, вдигна го като перце и го постви на двата му крака. Докато се съвземаше, веднага започна да търси с поглед непознатия, който го вдигна. Не беше трудно да познае кой го направи, тъй като на десет метра пред него усмивките масово се блъскаха в една бързаща едра фигура на мъж:

– Чакай! - завика Искрен след него - Спри! Разкрит си! Ти ме видя, и ти си като мен!

Докато викаше, бягаше с всички сили след големия шлифер. Тъкмо го приближи, когато успя да види извадената каишка на един от ръкавите му, което явно беше причината усмивките да игнорират и шлифера. Сигурно се беше случило при сблъсъка. Искрен се опитваше да се изравни с мъжа, но не успяваше. Онзи ходеше като маратонец. Тичайки като дете зад него, продължаваше да повтаря:

– И ти си като мен, и ти си смахнат. Спри за момент! Търсил съм хора като теб цял живот!

Гласът на ходещия все така бързо шлифер проехтя сякаш идваше от много страни:

– А може би аз съм търсил хора като теб?

Искрен, задъхан и объркан, искаше повече яснота:

– Виж, не знам кой си, но аз страдам от невидимост почти през целия си съзнателен живот. Плача на тротоара точно толкова спокойно, колкото и в личната си баня, защото не искам да лъжа и да нося проклетите пластмаси. Всичко това правя в името на истината, едно понятие, което е неразбираемо в Идеалия. Може само да бъде показано, но тогава пък ще те видят само единици. За останалите си бъг в системата с шапка невидимка. Ти ме видя, кажи ми какво става, защото имам чувството, че вече откачам. Аз ли съм лудия или всички останали?

Шлиферът не намали хода си:

– Искрене, допускаш една голяма грешка. Живееш като жертва.

– Че аз съм си...

– Не, всички сте жертви. Всички! С пластмаси или не, невидими или идеални, отвътре всички сте еднакво счупени.

–Не е вярно! Не познаваш съседката. Няма по-велико произведение на изкуството от полираната ѝ прическа сутрин преди работа. Веднъж успях да се огледам в косата ѝ... Чакай малко, ти името ми ли произнесе преди малко? Хей, спри!

Грамадната фигура се забърза още повече, а Искрен вече тичаше с всичка сила и почти останал без дъх:

– Моля те, кой си ти? Кажи ми кой си?

– Аз съм Този, Който съм - прокънтя гласът все по-далечно.

– Това нищо не значи! - провикна се Искрен, като намали спринта и с безсилие загледа отдалечаващата се фигура.

– Може би защото ти не знаеш кой си - дочу последно от мъжа.

Тези думи бяха донесени от порив на хладен пролетен вятър, който рязко плесна Искрен в лицето. Той остана с отворена уста и дишащ тежко още няколко минути на тротоара, но не заради умората. Бръкна в джоба на панталоните си и извади протрита велурена торбичка. От нея измъкна малък гребен и една смачкана пластмасова усмивка, която едва прикрепи с ластик към лицето си. Прокара гребена няколко пъти по развълнуваната си коса, пусна пръсти към откопчаното копче на ризата си и се отправи с бързи крачки назад към кръстовището.

Зелена светлина! Един искрен момент... 

Усмивките тръгнаха целеустремено към отсрещния тротоар, но не и към младия мъж. Съобразително го заобикаляха, като клатеха учтиво глави за поздрав. Имаше обаче нещо в очите на всеки един, с когото Искрен се разминаваше. Забелязваше се едно леко трептене, подобно на тик, погледите се блъскаха в себе си и се връщаха обратно навътре, изплашени до смърт от това да проговорят. Той започна да вижда запушени от пластмаса усти, готови да се отворят, ако някой започне тих, личен разговор в асансьора, на детската площадка или във фитнеса. Идеалните не бяха идеални, бяха изплашени същества, заточени в своите собствени опаковки. Искаха да излязат, но нямаше къде и при кого да отидат за помощ. Затова пазеха и лъскаха кафеза си, тъй като това беше единственото, което им оставаше:

– Те са мен и аз съм тях. А Той... Той е Този, Който е. – прошепна той на себе си тихо и с нечовешка светлина в очите се гмурна решително в морето от души.

Снимка: Mark Schulte/Unsplash.com

Рождество в първо лице

Знаете ли, преди време  дори не би ми хрумнало да напиша нещо свое, винаги съм мислила, че нямам талант. Всъщност нескромно смятах за себе си, че сигурно съм най-безполезната овца не просто в околията на Витлеем, ами в цяла Юдейска област. Като споменахме Юдея, всъщност моят
господар се казва Юда – чудесно двадесетгодишно момче, което се грижи за мен, от когато бях малко агънце. Може да се каже, че той ме спаси от безславна смърт, тъй като съм се родила с по-късо задно ляво краче и, както се досещате, нямаше как да се класирам за жертвено агне за принос за грях, но пък със сигурност щях да стана на вкусна чорба. Той помоли баща си да ме остави жива, а след  това често идваше в кошарата да ме вижда и да ми носи допълнително храна. Казваше, че съм специално агънце, но, за съжаление, аз пораснах като едно голямо разочарование.

Нали знаете как овцете дават вълна и мляко? Е, познайте кой беше с най-нисък млеконадой през летните месеци... Успявах да дам вълна едва на половина на моите връстници и като цяло бях най-хилавата овца в стадото. Бях грозна гледка след стригане. За мое пълно объркване Юда не реши да ме заколи, а продължи да се грижи за мен дори когато баща му и другите овчари твърдяха, че съм болна и мога да заразя останалите овце. И така, на мен не ми остана друго освен да живея заради моя господар Юда. Единственото, което можех да правя за него, беше да топля гърба му, когато лягаше вечер на поляната до нас. Това стана смисълът на моя живот. Сигурно си мислите, че е нещо абсолютно нищожно, но всъщност много от овчарите се разболяват лошо през месеците, в които спят до стадата си на открито. Да спася Юда от пневмония стана моята основна задача, защото, както той вярваше, че съм специално агънце, така и аз виждах, че е различно момче. Не беше безотговорен и разсеян като връстниците си, не беше жесток и сърдит като старите овчари. Винаги носеше дървена свирка в ръка и, когато беше сам или сред овцете, започваше да твори различни мелодии. След  това дълго гледаше нагоре, падаше на колене и се покланяше до земята.

Един ден ми разказа, че така се покланя на Яхве, а това не беше нещо често срещано сред евреите по това време. Земите им бяха окупирани от римските легиони, а самите те едвам успяваха да изкарват прехраната си. Не им оставаше време да мислят за Яхве,  а когато го правеха, често негодуваха срещу Него. Юда не беше такъв. Разказваше ми за своя Бог толкова искрено и разпалено, че чак и на мен ми се прииска да го срещна някой ден. Разбира се, с моя по-къс крак и „перфектна“ външност това би било невъзможно, но не ми пречеше да помечтая заедно с Юда. Той очакваше нещо велико да се случи скоро, чакаше да се появи Месията – Спасителят, изпратен от Яхве за народа на Аврам. Не знаеше кога и как, но Го чакаше и говореше толкова много за това, че останалите овчари започнаха да го наричат Юда Витлеемския пророк.

Една вечер, докато лежахме както обикновено с гръб един към друг, Юда въздъхна едва доловимо и каза нещо, което никога няма да забравя: „Знаеш ли, пророк Малахия казва, че преди последните дни ще се появи някой, който ще обърне сърцата на бащите към децата и на децата към бащите. Дали живеем в това време, агънце? Колко ми се иска да е така...“ . Гласът му потрепери и заглъхна. Юда беше най-малкият син, а майка му беше починала по време на раждането. Баща му почти не го забелязваше, а по-големите му братя се държаха с него както останалите овчари – подиграваха му се. Опитах се да опра гърба си по-плътно до неговия, за да го утеша, когото чух най-прекрасната мелодия в живота си. Идваше сякаш отдалече, но с всяка следваща секунда се усилваше все повече и повече. Със звука и небето се променяше. Стана по-светлосиньо, после розово. Скочихме на крака от изумление и се заоглеждахме. Всички мигаха с пресвити очи в просъница, когато от светлорозовия облак над нас започнаха да се оформят силуети на хора в снежнобели дрехи. Музиката идваше от тях, те пееха. Най-отпред стоеше един мъж, който се обърна към разтреперените овчари с думите: „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец, повит и лежащ в ясли“. Видението и музиката си отидоха, както и дойдоха – внезапно, което остави нощното небе сякаш по-тъмно от преди това. За около минута цареше такава тишина, че се чуваше само учестеното дишане на всички ни. В тишината се чу тихо тупване. Най-възрастният и най-язвителният овчар увисна на врата на Юда, хлипайки като дете. След него същото направиха и всички останали. Ако бях човек, щях да се разплача заедно с тях. Всички разбраха и повярваха, че Месията наистина е дошъл на света, както Яхве беше говорил чрез пророците. А Юда ли? Никога не съм го виждала по-щастлив, защото той усети, че преживява думите на пророк Малахия.

Какво да ви кажа за мен...Все още куцам с по-късото си задно копито, старая се за млякото, но последния месец успях да дам едва с пет литра повече. И все пак усещам нещо различно ето тук, под проскубаното си вълнено кожухче, нещо топло и силно, което ме кара да ставам сутрин с песен. Знам, че съм ценна и обичана заради и въпреки мен самата. Знам, че великият и единствен Създател не отвръща глава, когато гледа към мен. Напротив, Той ме направи вестител на най-добрата вест - Спасителят е тук.

Снимка: Daniel Sandvik, Unsplash

Всички лоши момчета

   Не беше един от тях. Те бяха смели, груби, вулгарни и безразсъдни, бяха кралете на квартала. Той беше благородник от най-нисш сан – никой не го гонеше, но и никой не го забелязваше. След поредната спукана гума на кола на неговата улица, в чието пукане той отново не беше взел участие, реши, че му трябва учител или ментор. Детският му мозък не го формулираше точно така. Просто искаше да се сближи с един от малките гангстери, който някога го беше потупал по рамото. Това в превод от момчешки значеше „почти приятели“. Ако станеха близки наистина, той щеше да го научи на всичко необходимо и най-накрая би могъл да влезе в групата на лошите момчета.

  Гого сложи тениската, която най-много обичаше. Беше зелена с принт на сериала „Звездни рейнджъри“. После се запъти към „бърлогата на звяра“. Тук кавичките може би са излишни, защото там, където отиваше, наистина беше бърлога. Домът на Яни Шишето беше всичко друго, но не и дом. Недоизмазаната им къща сивееше в края на улицата като соцпаметник, а оградата от мрежа едва се крепеше на изгнилите дървени колове.

Яни беше деветгодишен разбойник със светлокестенява коса и спокойни сиви очи. Ако не беше с малката банда на квартала, помагаше на майка си в двора или по-скоро си строеше бункери в наполовина нацепените дърва, докато баща му не се появеше на входа на външната врата. Тогава Яни знаеше какво следва – хубав пиянски бой, разкървена устна и сълзите на майка му. Неслучайно прякорът му беше „Шишето“ – идваше по бащина линия.

Когато Гого приближи оградата и се огледа, не видя никого в двора. Не искаше да вика Яни, щеше да е странно. Очакваше да го види отново в купа с дървата, както обикновено. Тъкмо се обърна да си върви, когато усети нещо бодливо да пада в пазвата му. Обърна се и втора дървена треска го уцели по дясното ухо. Зад купа с дърва една кестенява глава се показа, след нея и цялото тяло. Яни се приближи до оградата с предизвикателен поглед: „Какво се мотаеш около нас, малкия?“. Гого беше само с година по-малък.

  Докато вадеше треските от блузата си, Гого се разколеба от плана си и реши да си тръгне много бързо. Обърна се рязко и се затича към вкъщи, но пъргавите крака на Яни вече го бяха настигнали. Чу се специфичен звук на разпорен плат и докато се усети, Гого беше на земята с наполовина раздрана тениска. „Извинявай, – каза Гого, както и ситуацията го предполагаше, надявайки се малкият разбойник да не реши да му докъса блузата или оцвети лицето – исках да те питам нещо“. Яни победоносно изслуша предложението, но му се стори, че нещо липсваше. „И защо да го правя, какво ще ми дадеш?“, попита той, като вече повдигна бизнес въпрос. Гого не беше свикнал да дава нещо в замяна на друго нещо. Майка му и татко му бяха тези, които даваха. Все пак напрегна малкия си мозък и той бързо роди блестяща идея: „Ще съм ти слуга за един месец“. Това беше широкоразпространена обменна единица сред неговите връстници.

Предложението беше прието и Яни реши да въведе Гого в групата на малките гангстери.

За целта последният трябваше да върши това, което се очакваше от Яни – да нацепи останалия куп с дърва на двора, да разчисти всички вехтории изпод навеса, да носи раницата на господаря след училище, а много често и да му „услужва“ с левче за обяд, тъй като често властелинът си беше „забравил“ парите вкъщи. Разбира се, това беше инвестиция с невероятна възвръщаемост – майсторът учеше калфата как да свети с лазер в ключалките на съседите, как да реже гуми и развива винтили, как да краде сливи, да кара колело без ръце, че дори и как да се бие. Накратко, Гого вече беше неофициално едно от лошите момчета. Длъжността му на слуга го правеше „дясната ръка“ на Яни, но някакси неусетно това започна да прелива в приятелство. Месецът на слугуване отмина и дългът беше изплатен, но Гого и Яни бяха все така неразделни.

Беше дошла лятната ваканция и момчетата приличаха на изпечен ечемик от постоянните игри навън. Бяха или в бункера от неприбраните дърва на двора, или някъде по улиците с останалите от бандата. Яни гордо предвождаше свитата си, подхвърляйки се на пръсти по тротоара. Щом виждаха белите му зъби да лъсват в усмивка, за всички останали деца това беше знак, че предстои ново приключение.

   Интересно беше как в самата банда обаче цареше разбирателство. Не че не се случваше някое момче да се опита да прибере една-две откраднати сливи вповече, но тогава се надигаше вой, който стигаше бързо до ушите на водача. Яни скачаше като котка, грабваше сливите и ги връщаше на онеправдания. Винаги казваше така: „От семейството не се краде!“. В тези моменти Гого го гледаше с възхищение и си мислеше, че да си лошо момче е всъщност най-хубавото нещо на света. Едва ли тогава си е давал сметка, че не се възхищава толкова на кражбите, спуканите гуми или белите, а на върнатите сливи, спасените котенца, споделения с него сандвич и на приятелските съвети на Яни. Някои от тях бяха хем странни, хем вдъхновяващи: „Изстрелвай слюнката като куршум от езика“, „Не гълтай костилки, че ще ти порасне дръвче в корема“, „Когато татко ти реши да бие майка ти, го ядосай, че да бие теб“. Яни очевидно следваше стриктно последния си съвет, защото почти винаги беше в синини. Учителките смятаха, че са от боричкания с други деца, но не беше така.

  Веднъж двамата с Гого бяха в двора при дървата, когато бащата на Яни се появи на външната врата във видимо нетрезво състояние. В първия момент момчетата се спогледаха, след това Гого вече знаеше какво да прави в такива ситуации. Разбра дадения от приятеля му знак да си върви и скочи бързешком през оградата. Обикновено притичваше с разтуптяно сърце към вкъщи, защото наистина се боеше от мрачния пиян мъж, но този път нещо го спря. Той се скри зад една от близките кофи за боклук. Искаше да види какво ще стане.

  Мъжът дори не погледна към Яни, започна да изкачва бавно и залитайки стъпалата към къщата. Само след няколко минути отвътре се нададе приглушен писък. Яни скочи рязко от скривалището си и се изстреля по стълбите. От гърлото на Гого тихо се изтръгна „Недей“, но Яни не го чу. От къщата се разнесоха пиянски ругатни и писъци на жена. Между тях сподавено се чуваше и гласът на Яни: „Остави я!“. В един момент Гого подскочи от звука на тъп удър, след който всичко замлъкна. Той отвори широко очи и спря да диша в продължение на 5 секунди. Изведнъж от вратата на къщата изскочи жена, окървавена и в неописуем ужас, викаща за помощ. Тя повтаряше името на Яни.

   Гого хукна през глава към дома. Едва успяваше да диша от сълзи, докато сочеше към къщата на Яни пред родителите си. Те веднага усетиха какво се е случило и извикаха помощ.

Двадесет и пет години по-късно този спомен продължаваше да го задушава, когато се връщаше на село и минаваше покрай буренясалата съборетина – някогашния дом на Яни. Отбягваше да минава по тази улица, но днес, докато се връщаха от магазина, една малка детска ръчичка се беше отскубнала от неговата и той видя как малкият му син зави рязко на погрешния завой и тръгна в посока на къщата. Гого замръзна за миг. Не искаше да ходи там, но не можеше да остави сина си да тича без надзор. Догони го и го грабна нежно в прегръдката си. Бяха се озовали точно там, където някога всичко приключи за бандата на лошите момчета. Всъщност всяко едно от тях беше направило нещо хубаво с живота си – Петьо стана адвокат, Марто Белата стана учител по рисуване (това никой не го очакваше), Роската отвори първия спортен клуб за деца в село. Останалите заминаха да живеят в по-големите градове или в чужбина, но се развиваха добре. Гого ги виждаше от време на време на село през отпуските. Докато се взираше в обраслата в треви телена ограда, две малки ръчички се обвиха около врата му: „Тати, Яни иска на люлките“. Гого пусна малкият палавник на земята и се вгледа в него. Светлите му детски очи му напомниха на някого – на едно добро момче, на най-доброто момче, което познаваше.