сряда, 17 април 2019 г.

Страхът на Идеалия

Той беше Искрен. Буквално. Това беше една от топ 3 причините хората да не го харесват – отговаряше си на името. Други твърдяха, че не им харесва погледа му. В случаите, когато беше видим за тях, усмивката му често беше поставена накриво и под нея се виждаше сериозното му изражение. В някакъв етап от живота си реши да излиза с едно разкопчано копче на ризата или разрошена коса. Това всеки път си беше животозастрашаващо преживяване, като се имаше предвид, че в Идеалия хората смятаха разместен косъм от мигла за позор. Всички бяха стройни, красиви, сресани педантично, лъщящи от крем и здраве ходещи съвършенства и в това общество нямаше как да си нещо различно. Всяко отклонение от нормата се наказваше по естествен път от общността. Смахнатите отпадаха, ставаха невидими за останалите, което трябваше да им действа мотивиращо, така че да променят поведението и външността си, за да влязат отново в живота на другите. Искрен обаче тихо, глупаво и упорито страдаше от смахнатост всеки ден в продължение на години с една-едничка цел – да бъде разпознат от някого като него самия. 
Той беше тъжна гледка, когато пресичаше оживени кръстовища, по които стотици пластмасови усмивки вървяха срещу, а много пъти и върху него. За тях беше невидим. Рошавата му коса така ги заслепяваше, че процесорите им просто забиваха и почти едновременно с това изтриваха неговия образ, като оставяха бяло петно, подобно на загуба на памет след травма. Ходещите щастливи съвършенства го бутаха, подритваха, настъпваха, пререждаха и дори събаряха по тротоарите, на улицата, в магазина. Работеше изцяло на компютър, което единствено му позволяваше да контактува с останалия свят. Неговата смахнатост не винаги била толкова очевидна. Родил се като нормално дете, но с годините нещо в него се пречупило. Майка му твърдеше, че вината е нейна, тъй като, когато бил малък, забравила да му закачи усмивката една сутрин и той успял да се види в огледалото без нея. От тогава не бил същото момче. Родителите му бяха единствените, които понасяха силните зрителни дразнения, идващи от аномалиите във външността му. С други думи, само те можеха да го виждат, докато не се случи онова съдбоносно падане...
Пресичаше отново с разтуптяно сърце препълнения с хора булевард. Успя да избегне две припряни усмивки, но не видя как трета буквално го връхлетя. След силния сблъсък усети тъмнина, после рязка топлина в главата, последвана от остра болка. С присвити очи опипваше земята, като се опитваше да се надигне. Тогава почувства една силна ръка, която го сграбчи, вдигна го като перце и го постви на двата му крака. Докато се съвземаше, веднага започна да търси с поглед непознатия, който го вдигна. Не беше трудно да познае кой го направи, тъй като на десет метра пред него усмивките масово се блъскаха в една бързаща едра фигура на мъж:
– Чакай! - завика Искрен след него - Спри! Разкрит си! Ти ме видя, и ти си като мен!
Докато викаше, бягаше с всички сили след големия шлифер. Тъкмо го приближи, когато успя да види извадената каишка на един от ръкавите му, което явно беше причината усмивките да игнорират и шлифера. Сигурно се беше случило при сблъсъка. Искрен се опитваше да се изравни с мъжа, но не успяваше. Онзи ходеше като маратонец. Тичайки като дете зад него, продължаваше да повтаря:
– И ти си като мен, и ти си смахнат. Спри за момент! Търсил съм хора като теб цял живот!
Гласът на ходещия все така бързо шлифер проехтя сякаш идваше от много страни:
– А може би аз съм търсил хора като теб?
Искрен, задъхан и объркан, искаше повече яснота:
– Виж, не знам кой си, но аз страдам от невидимост почти през целия си съзнателен живот. Плача на тротоара точно толкова спокойно, колкото и в личната си баня, защото не искам да лъжа и да нося проклетите пластмаси. Всичко това правя в името на истината, едно понятие, което е неразбираемо в Идеалия. Може само да бъде показано, но тогава пък ще те видят само единици. За останалите си бъг в системата с шапка невидимка. Ти ме видя, кажи ми какво става, защото имам чувството, че вече откачам. Аз ли съм лудия или всички останали?
Шлиферът не намали хода си:
– Искрене, допускаш една голяма грешка. Живееш като жертва.
– Че аз съм си...
– Не, всички сте жертви. Всички! С пластмаси или не, невидими или идеални, отвътре всички сте еднакво счупени.
Не е вярно! Не познаваш съседката. Няма по-велико произведение на изкуството от полираната ѝ прическа сутрин преди работа. Веднъж успях да се огледам в косата ѝ... Чакай малко, ти името ми ли произнесе преди малко? Хей, спри!
Грамадната фигура се забърза още повече, а Искрен вече тичаше с всичка сила и почти останал без дъх:
– Моля те, кой си ти? Кажи ми кой си?
– Аз съм Този, Който съм - прокънтя гласът все по-далечно.
– Това нищо не значи! - провикна се Искрен, като намали спринта и с безсилие загледа отдалечаващата се фигура.
– Може би защото ти не знаеш кой си - дочу последно от мъжа.
Тези думи бяха донесени от порив на хладен пролетен вятър, който рязко плесна Искрен в лицето. Той остана с отворена уста и дишащ тежко още няколко минути на тротоара, но не заради умората. Бръкна в джоба на панталоните си и извади протрита велурена торбичка. От нея измъкна малък гребен и една смачкана пластмасова усмивка, която едва прикрепи с ластик към лицето си. Прокара гребена няколко пъти по развълнуваната си коса, пусна пръсти към откопчаното копче на ризата си и се отправи с бързи крачки назад към кръстовището.
Зелена светлина! Един искрен момент... 
Усмивките тръгнаха целеустремено към отсрещния тротоар, но не и към младия мъж. Съобразително го заобикаляха, като клатеха учтиво глави за поздрав. Имаше обаче нещо в очите на всеки един, с когото Искрен се разминаваше. Забелязваше се едно леко трептене, подобно на тик, погледите се блъскаха в себе си и се връщаха обратно навътре, изплашени до смърт от това да проговорят. Той започна да вижда запушени от пластмаса усти, готови да се отворят, ако някой започне тих, личен разговор в асансьора, на детската площадка или във фитнеса. Идеалните не бяха идеални, бяха изплашени същества, заточени в своите собствени опаковки. Искаха да излязат, но нямаше къде и при кого да отидат за помощ. Затова пазеха и лъскаха кафеза си, тъй като това беше единственото, което им оставаше:
– Те са мен и аз съм тях. А Той... Той е Този, Който е. – прошепна той на себе си тихо и с нечовешка светлина в очите се гмурна решително в морето от души.

Снимка: Mark Schulte/Unsplash.com



Пациенти

Ще си твърде шумен в библиотеката, ще носиш твърде ярка блуза. Ще бъдеш празната бутилка на пътеката, хайде, дай им неударената буз...