Mама работи..

Мама работи.

*В дни като тези, когато цялата държава се е вторачила в дългите политически „вечери“ на своите избраници, иначе казано, в преговорите за кабинет, хиляди други българи вечерят сами, в някоя претъпкана квартира, полуготов буламач, на другия край на света. Знаем статистиките. Знаем за постоянното изтичане на наши сънародници към чужбина. До голяма степен всичко това е оправдано от икономическата ситуация у нас , че дори и негласно се убеждаваш да последваш техния пример. Докато съвсем случайно не станеш неволен свидетел на ДЕТСКИ разговор в автобуса, между деца на български емигранти. Покъртителна изповед на сираци с живи родители.*

В автобус №280 можеш да чуеш какво ли не, затова е препоръчително на моменти да изключваш, тоест, да гледаш безцелно през прозореца, докато рояците студенти и не само се борят за място до вратата. Спираме на поредната спирка по пътя ни за Студентски, от която двете деца, тичайки, се качват. Момче и момиче, около 6-7 клас. Условно ще ги кръстя Ани и Митко.Мога да определя възрастта им само по гласа. Не ги погледнах, когато влязоха, но сега се заслушвам в разговора, които се води на по-висок тон. Ани започва с това, че не ѝ харесва возенето в тази автобусна линия, че ѝ липсва да пътуват заедно с някакво друго момче, явно техен общ приятел. Митко подхваща темата, след което го изкарва на шега и подхвърля име на някакво друго момче, което явно Ани харесва. До тук нищо необичайно. Може би затова отново потъвам в свои си размисли. Не знам колко съм пропуснала, но думите „ зубъри“ и „най-лошото момиче“ отново ме притеглят да се заслушам. Ани обяснява за новото си училище, където било пълно със зубъри и за новия си клас, в който на половината деца им е забранено да общуват с нея. Считали я за най-лошото момиче в класа. Има някаква болка в гласа ѝ докато го казва. Това не е хвалба. Но  Митко явно приема нещата по друг начин. „Най-лошият“ за него е далеч от обида:

М: Искаш ли да ти разкажа какво стана скоро? Заключиха ме! *тук не схващам веднага* Начупихме им прозорците на колите в квартала и ни прибраха. Държаха ме няколко часа и ме пуснаха. Малко ме биха, ама почти не ме болеше.

А: Те нямат право да ви задържат..*И тук се провежда разговор дали всъщност полицията има право да арестува за по-дълъг период малолетни.*

Нататък разговора продължава от тема в тема. От следните думи разбирам, че родителите им не са си вкъщи.

А: Няма да мога тогава, трябва да се видя с майка ми. Ще ходим в мола. Пък и вече много време не сме се виждали.

М: И от колко време?

А: Ми, три месеца някъде, тя сега си идва за седмица и пак заминава.

М: Пфф, аз моя баща не съм го виждам от осем, девет месеца. Като си беше дошъл, викам му: „Тате, дай пари!“ Той ми дава 40 лева, постоянно ходихме навсякъде. И като го питам дали му липсвам, той вика: „ Нали се виждаме по скайп?“ А майка ти какво работи?

А: Много дълга история, супер сложно  е за обяснение просто.

*Тук разговорът скача в друга тема. Надявам се борците за легализация на марихуана да четат внимателно надолу.*

А: А Плами как е?

М: В болница е.

А: Защо, какво и е?

М: Нали знаеш Х и Y?* споменава две женски имена и пояснява кои са* Пребили са я и затова. Ама, си го получи, човек.

А: И какво толкова ви прави Пламена, не мога да разбера?

М: Само се дразни, постоянно. И е пълна наркоманка!

А: Кой го казва?!

М: Е, то и аз си пуша (леко с насмешка), ама тя, опитала веднъж и вече се прави на кралицата на конопа. Аз в пети клас точно веднъж съм пушил.А  Пламена само: Кога ше пушим, ай да пушим! Се прави вече на голямата работа. И се РЕЖЕ!

А: И ти се режеш!

М: Вече не,  аз се осъзнах, няма да продължавам повече, то и ти се режеш! *Тук вече шумът, навалицата и собственият ми шок ми пречат да чуя отговора. Но вероятно такъв и няма. След малко момчето започва да играе на таблета си, като от време на време закача Ани, на която явно това не ѝ се нрави. *

А: Ето затова не искам да се прибирам с теб, само се дразниш! Това може би е единствената реплика, която ми напомня, че това са деца. Все още деца!  
*През цялото време едвам се сдържам да не се обърна и  да не им кажа.. Какво да им кажа? Как да им обясня, че на тяхна възраст аз имах детство, че в шести клас все още си строяхме къщички в дървата на двора, че в тази възраст най-опасното нещо, което сме правили, е да скочаме от покрива на външната баня на село. Чувствам тъга и безсилие.  Това не са моите деца, това са ничии деца. Децата на рецесията, на кризата и на бягството. Децата, които са обречени да се гледат сами, докато мама или татко работят на хиляди километри в една чужда страна. И те ще имат всичко необходимо, ще имат таблети, нови модерни дрехи, джобни за всеки ден. Ще имат толкова много, че даже ще си позволят и по някой коз от време на време. Това ще е най-малкото, ще е едва началото. Мислиш си, че осигуряваш всички за децата си, когато са материално добре, а не им даваш най-важното – своето време. И когато случайно откриеш името си, нарязано на ръката на дъщеря ти, може би ще осъзнаеш колко силно може да вика едно самотно дете.* 

 Слизам от автобуса и оставям там нашите герои, за Ани не знам, но Митко беше споменал, че ще се „напуши“ като се прибере.