Разговор до камината

- Не искам да те разочаровам, дете.. Какво си мислеше - раждаш се и светът те прегръща? Мислеше си, че снегът е бял, а нощното небе е черно? Че на мечето ти му е студено, ако е без пижама?  Дори и днес, след толкова години пак успя да се излъжеш, пак успя да те излъже. Да, хората се усмихват, те говорят убедително и те гледат в очите, но само за да огледат себе си в тях. - изцъка  с език Разумът, потри ръце от студ и понечи да си тръгне.
Тогава Сърцето стана, незабелязано  изтри сълзата в ъгъла на окото си. Сякаш не беше чуло и дума. После с тъжна усмивка отвори вратата пред него:
- Ето, ти винаги си тръгваш първи, а аз оставам да разравям  камината. Така дори и да замръзвам, ще се стопля...