Black and not

Тhe world was black and white,

only You came out with colour.

Аnd I did what I could,

but You burned my hidden tower.

Now all the world's the same

but You have fleshly faded.

And left me living here

yet, You left me painted.

Толкова ли е страшно, че си тръгваме?

Никой не обича сбогуванията. Тези с любимата блуза, с домашен любимец, със семейството, понякога и с несбъдната мечта. Защо се плашим, когато дойде време за "Довиждане"? Ще ни бъде ли по-лесно да живеем, сякаш това никога няма да се случи, сякаш всичко тук е вечно? Дали не се страхуваме, че някой ни напуска завинаги, без да сме дали всичко от себе си за него, без да сме му/ѝ казали, че светът ще бъде малко по-ветровит и хладен след нашето "Сбогом"? А ако аз трябва да си тръгна, дали не се страхувам, че никой не ми е казал, че светът ще бъде малко по-ветровит и хладен без мен?

Разговор до камината

- Не искам да те разочаровам, дете.. Какво си мислеше - раждаш се и светът те прегръща? Мислеше си, че снегът е бял, а нощното небе е черно? Че на мечето ти му е студено, ако е без пижама?  Дори и днес, след толкова години пак успя да се излъжеш, пак успя да те излъже. Да, хората се усмихват, те говорят убедително и те гледат в очите, но само за да огледат себе си в тях. - изцъка  с език Разумът, потри ръце от студ и понечи да си тръгне.
Тогава Сърцето стана, незабелязано  изтри сълзата в ъгъла на окото си. Сякаш не беше чуло и дума. После с тъжна усмивка отвори вратата пред него:
- Ето, ти винаги си тръгваш първи, а аз оставам да разравям  камината. Така дори и да замръзвам, ще се стопля...

Щастливецът

Ако си мислиш, че ти е студено, защото не е лято, че си нещастен, понеже не си там, за където мечтаеш, че никой не те обича, защото ти самият не се харесваш, то дълбоко грешиш, малко човече! Спри да се криеш в миналото или да потропваш нетърпеливо с крак, в очакване на бъдещето. Едното е било, и другото ще дойде, но "днес" е единственото, което имаш. Напиши на сърцето си ЩАСТЛИВЕЦ, ако трябва и на ръката си. Изживей като такъв всяко следващо "днес.

I don't

Everyone talks about the crazy, heart-breaking, mind-blowing "love" that makes you lose all of your sanity, shakes you like an earthquake and leaves you speechless. They say that this is the true one, they believe in it, pursue it. I don't, not at all! True love is humble, tucks you with the blanket quietly and turns off the lights, cooks the dinner, laughs at the flaws, protects fiercely. At times it cries secretly in the bathroom, gives away its seat on the bus, kisses your bruises and messes up your hair. It talks with you on the phone for an hour even if it wants to sleep, says "Thank you" and "I'm sorry" and all this while bleeding. Because true love bleeds out of sacrifice and it is ready to die for you. It has nothing to do with emotions and dreams. It is a life-long war against one's own ego.

04.03.2015

Mама работи..

Мама работи.

*В дни като тези, когато цялата държава се е вторачила в дългите политически „вечери“ на своите избраници, иначе казано, в преговорите за кабинет, хиляди други българи вечерят сами, в някоя претъпкана квартира, полуготов буламач, на другия край на света. Знаем статистиките. Знаем за постоянното изтичане на наши сънародници към чужбина. До голяма степен всичко това е оправдано от икономическата ситуация у нас , че дори и негласно се убеждаваш да последваш техния пример. Докато съвсем случайно не станеш неволен свидетел на ДЕТСКИ разговор в автобуса, между деца на български емигранти. Покъртителна изповед на сираци с живи родители.*

В автобус №280 можеш да чуеш какво ли не, затова е препоръчително на моменти да изключваш, тоест, да гледаш безцелно през прозореца, докато рояците студенти и не само се борят за място до вратата. Спираме на поредната спирка по пътя ни за Студентски, от която двете деца, тичайки, се качват. Момче и момиче, около 6-7 клас. Условно ще ги кръстя Ани и Митко.Мога да определя възрастта им само по гласа. Не ги погледнах, когато влязоха, но сега се заслушвам в разговора, които се води на по-висок тон. Ани започва с това, че не ѝ харесва возенето в тази автобусна линия, че ѝ липсва да пътуват заедно с някакво друго момче, явно техен общ приятел. Митко подхваща темата, след което го изкарва на шега и подхвърля име на някакво друго момче, което явно Ани харесва. До тук нищо необичайно. Може би затова отново потъвам в свои си размисли. Не знам колко съм пропуснала, но думите „ зубъри“ и „най-лошото момиче“ отново ме притеглят да се заслушам. Ани обяснява за новото си училище, където било пълно със зубъри и за новия си клас, в който на половината деца им е забранено да общуват с нея. Считали я за най-лошото момиче в класа. Има някаква болка в гласа ѝ докато го казва. Това не е хвалба. Но  Митко явно приема нещата по друг начин. „Най-лошият“ за него е далеч от обида:

М: Искаш ли да ти разкажа какво стана скоро? Заключиха ме! *тук не схващам веднага* Начупихме им прозорците на колите в квартала и ни прибраха. Държаха ме няколко часа и ме пуснаха. Малко ме биха, ама почти не ме болеше.

А: Те нямат право да ви задържат..*И тук се провежда разговор дали всъщност полицията има право да арестува за по-дълъг период малолетни.*

Нататък разговора продължава от тема в тема. От следните думи разбирам, че родителите им не са си вкъщи.

А: Няма да мога тогава, трябва да се видя с майка ми. Ще ходим в мола. Пък и вече много време не сме се виждали.

М: И от колко време?

А: Ми, три месеца някъде, тя сега си идва за седмица и пак заминава.

М: Пфф, аз моя баща не съм го виждам от осем, девет месеца. Като си беше дошъл, викам му: „Тате, дай пари!“ Той ми дава 40 лева, постоянно ходихме навсякъде. И като го питам дали му липсвам, той вика: „ Нали се виждаме по скайп?“ А майка ти какво работи?

А: Много дълга история, супер сложно  е за обяснение просто.

*Тук разговорът скача в друга тема. Надявам се борците за легализация на марихуана да четат внимателно надолу.*

А: А Плами как е?

М: В болница е.

А: Защо, какво и е?

М: Нали знаеш Х и Y?* споменава две женски имена и пояснява кои са* Пребили са я и затова. Ама, си го получи, човек.

А: И какво толкова ви прави Пламена, не мога да разбера?

М: Само се дразни, постоянно. И е пълна наркоманка!

А: Кой го казва?!

М: Е, то и аз си пуша (леко с насмешка), ама тя, опитала веднъж и вече се прави на кралицата на конопа. Аз в пети клас точно веднъж съм пушил.А  Пламена само: Кога ше пушим, ай да пушим! Се прави вече на голямата работа. И се РЕЖЕ!

А: И ти се режеш!

М: Вече не,  аз се осъзнах, няма да продължавам повече, то и ти се режеш! *Тук вече шумът, навалицата и собственият ми шок ми пречат да чуя отговора. Но вероятно такъв и няма. След малко момчето започва да играе на таблета си, като от време на време закача Ани, на която явно това не ѝ се нрави. *

А: Ето затова не искам да се прибирам с теб, само се дразниш! Това може би е единствената реплика, която ми напомня, че това са деца. Все още деца!  
*През цялото време едвам се сдържам да не се обърна и  да не им кажа.. Какво да им кажа? Как да им обясня, че на тяхна възраст аз имах детство, че в шести клас все още си строяхме къщички в дървата на двора, че в тази възраст най-опасното нещо, което сме правили, е да скочаме от покрива на външната баня на село. Чувствам тъга и безсилие.  Това не са моите деца, това са ничии деца. Децата на рецесията, на кризата и на бягството. Децата, които са обречени да се гледат сами, докато мама или татко работят на хиляди километри в една чужда страна. И те ще имат всичко необходимо, ще имат таблети, нови модерни дрехи, джобни за всеки ден. Ще имат толкова много, че даже ще си позволят и по някой коз от време на време. Това ще е най-малкото, ще е едва началото. Мислиш си, че осигуряваш всички за децата си, когато са материално добре, а не им даваш най-важното – своето време. И когато случайно откриеш името си, нарязано на ръката на дъщеря ти, може би ще осъзнаеш колко силно може да вика едно самотно дете.* 

 Слизам от автобуса и оставям там нашите герои, за Ани не знам, но Митко беше споменал, че ще се „напуши“ като се прибере.

Защо Кадафи и защо чак сега?

Дали американският долар беше заплашен от Муамар Кадафи и желанието му да въведе нова валута- златен динар и каква е причината за смъртта на либийския лидер?

Напоследък има големи спекулации около това дали НАТО предприе действия срещу либийския лидер Муамар Кадафи заради плана му да въведе златния динар- "единна африканска валута,  изработена изцяло от злато, истински знак на богатство."

Кадафи призова африканските и ислямските нации да се обединят и да създадат една нова валута, която ще конкурира американския долар и еврото. Планът бил да се търгува с нефт и други ресурси само срещу златни динари. Така богатството на една нация ще зависи от нейните златни запаси, а не от хартиените долари, които са в обръщение.

Либия притежава 140 тона злато, Великобритания има двойно повече, но и 10 пъти по-голямо население! Ако планът беше успял, икономическото рановесие щеше да се промени!

" Ако Кадафи имаше намерение да промени цената на нефта или  на някоя друга стока, която страната му изнася и въведеше друга валута или дори "златния динар"- такъв един ход не би бил приет добре от Управляващия Елит, чиято отговорност е да управляват световните централни банки"- Антъни Уайл, основател и главен редактор на " Daily Bell" даде интервю пред Русия днес още през май, 2011. " Да, това със сигурност ще доведе до отхвърлянето му като управник и до нуждата да се открият други причини за свалянето му от власт" 

Реших, че ще е хубаво да преведа тази статия, а по- долу е и клипът към нея...http://www.thisis50.com/profiles/blogs/was-muammar-gaddafi-killed-because-his-plans-to-introduce-a-gold?xg_source=activity