Толкова ли е страшно, че си тръгваме?

Никой не обича сбогуванията. Тези с любимата блуза, с домашен любимец, със семейството, понякога и с несбъдната мечта. Защо се плашим, когато дойде време за "Довиждане"? Ще ни бъде ли по-лесно да живеем, сякаш това никога няма да се случи, сякаш всичко тук е вечно? Дали не се страхуваме, че някой ни напуска завинаги, без да сме дали всичко от себе си за него, без да сме му/ѝ казали, че светът ще бъде малко по-ветровит и хладен след нашето "Сбогом"? А ако аз трябва да си тръгна, дали не се страхувам, че никой не ми е казал, че светът ще бъде малко по-ветровит и хладен без мен?

Разговор до камината

- Не искам да те разочаровам, дете.. Какво си мислеше - раждаш се и светът те прегръща? Мислеше си, че снегът е бял, а нощното небе е черно? Че на мечето ти му е студено, ако е без пижама?  Дори и днес, след толкова години пак успя да се излъжеш, пак успя да те излъже. Да, хората се усмихват, те говорят убедително и те гледат в очите, но само за да огледат себе си в тях. - изцъка  с език Разумът, потри ръце от студ и понечи да си тръгне.
Тогава Сърцето стана, незабелязано  изтри сълзата в ъгъла на окото си. Сякаш не беше чуло и дума. После с тъжна усмивка отвори вратата пред него:
- Ето, ти винаги си тръгваш първи, а аз оставам да разравям  камината. Така дори и да замръзвам, ще се стопля...