Не късай диви цветя

Не късай диви цветя, смисъл няма. В момента, в който ги изтръгнеш вече не са цветя, не са себе си, ще те одерат като за последно, но това ще е всичко, което ще ти остане от тях - отчаяна драскотина по ръката. Те не искат възхищението ти, удобната саксия, ненавиждат топлината на стаята. На тях им дай вятър, дай им дъжд и облаци. Смеят се в лицето на бурята и чакат есента с нетърпение. Странно, мислиш? Кой не иска да го скрият от студа, кой не иска да избегне края. Виждаш ли тези набръчкани листа и свити пъпки? Значи виждаш всеки боен белег, всяка загубена и спечелена битка със стихиите. А те, дивите цветя, са воини, плачат само  сутрин рано, когато другите спят. Ако някой ги  види, казват, че е от росата.

Дом

Не искам да забравя колко хубаво ми е, когато влакът спре на на 20 морски мили от теб. Не искам други миризми, други спомени, не искам нови мебели, не искам гълъби, искам чайки.

Не пръст, а пясък, дим от печки, дървено столче, старо пиано, искам старите каси на вратите с надрасканите имена и дати по тях. Искам да гледам хората отдолу нагоре и да не мисля за нищо повече освен за първия сняг и пързаляне с пантофи по улицата. Искам някой да ми стопли ръцете, когато се прибера, а с тях и сърцето.
 Но знам. Знам, че един ден всичко това ще го има само в горния ляв шкаф на сърцето ми, под тонове прах и стари опаковки от дъвки. А до мен, до мен ще стои едно малко същество, което тепърва ще пълни своя горен ляв шкаф със спомени.