Не искам да забравя колко хубаво ми е, когато влакът спре на на 20 морски мили от теб. Не искам други миризми, други спомени, не искам нови мебели, не искам гълъби, искам чайки.
Не пръст, а пясък, дим от печки, дървено столче, старо пиано, искам старите каси на вратите с надрасканите имена и дати по тях. Искам да гледам хората отдолу нагоре и да не мисля за нищо повече освен за първия сняг и пързаляне с пантофи по улицата. Искам някой да ми стопли ръцете, когато се прибера, а с тях и сърцето.
Но знам. Знам, че един ден всичко това ще го има само в горния ляв шкаф на сърцето ми, под тонове прах и стари опаковки от дъвки. А до мен, до мен ще стои едно малко същество, което тепърва ще пълни своя горен ляв шкаф със спомени.
четвъртък, 19 ноември 2015 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Пациенти
Ще си твърде шумен в библиотеката, ще носиш твърде ярка блуза. Ще бъдеш празната бутилка на пътеката, хайде, дай им неударената буз...
-
Знаете ли, преди време дори не би ми хрумнало да напиша нещо свое, винаги съм мислила, че нямам талант. Всъщност нескромно смятах за себе ...
-
Той беше Искрен. Буквално. Това беше една от топ 3 причините хората да не го харесват – о тговаряше си на името. Други твърдяха, че не им ...
-
Всичко вече е написано, обмислено, казано, изплакано и оплакано. Какво да направя? Да оставя това "всичко" там, където и то ме ост...
Няма коментари:
Публикуване на коментар