носиш образа на болестта,
А ти тъй кротко се усмихваш,
викали ти самота.
Сплиташ дългите коси на плитка,
слагаш черната пола.
Ставаш ходеща визитка
на разбитите сърца.
Ти наистина не осъзнаваш
колко, всъщност, ги боли
хората, когато срещнат
твоите тъмни весели очи.
Там те виждат своето отражение
и тогава ясно осъзнават
своето пълно поръжение -
те пустини населяват.
Но не се вини, не си виновна,
че сме склонни да си се гордеем.
Самота, ти си за нас отровна,
само щом откажем да съзреем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар