Стружки

Всеки път влизам боса вътре, по пода е посипано със ситни стъкълца, но никога не мета. Дори когато ми се забие някое в ходилото. Болките са различни, когато счупеното нарани отвън и нарани отвътре. По пода лежат истории, всичките са били хора, сега са само ситна огледална прах. Всеки се разби по различно време, но на едно и също място - в лявата част на гърдите ми. Не знам защо ги пазя, само приглушено скърцат по пода, като стъпвам. А толкова им се радвах като бяха цели, че не забелязвах пукнатините им. Никой не заслужава да го гледаш така, сякаш няма пукнатини. Никой не заслужава това бреме, в един момент се пръска от тежестта и от него ти остават само стружки.

Пролетно почистване

Всичко вече е написано, обмислено, казано, изплакано и оплакано. Какво да направя? Да оставя това "всичко" там, където и то ме остави. Да си вържа косата с ластика на надежда, да измия прозорците от калния дъжд на разочарованието. Той често ги зацапва. Да изтупам килима на миналото и да го оставя да се проветри от носталгията. Гардероба все го отлагам, но не и днес. Страх ме е, че ще извадя мръсни дрехи, че ще има молци, но в кой ли гардероб няма?! Днес ще го изтърбуша, че да ми олекне. И когато вече всичко е чисто, ще седна кротко до прозореца и ще очаквам гостите.