Стружки

Всеки път влизам боса вътре, по пода е посипано със ситни стъкълца, но никога не мета. Дори когато ми се забие някое в ходилото. Болките са различни, когато счупеното нарани отвън и нарани отвътре. По пода лежат истории, всичките са били хора, сега са само ситна огледална прах. Всеки се разби по различно време, но на едно и също място - в лявата част на гърдите ми. Не знам защо ги пазя, само приглушено скърцат по пода, като стъпвам. А толкова им се радвах като бяха цели, че не забелязвах пукнатините им. Никой не заслужава да го гледаш така, сякаш няма пукнатини. Никой не заслужава това бреме, в един момент се пръска от тежестта и от него ти остават само стружки.